Защо написах детска книга - историята зад “Опашати непознати”

Привет! Казвам се Събина и съм част от малкия, но борбен екип, който стои зад страницата “Мама знае всичко”. Наскоро издадох първата си творба за деца, книгата “Опашати непознати”, и с радост ще ви споделя повече за причината, довела ме до тук.

Писането на книги за деца е изключително отговорна задача. Писателят води невидим диалог с малкия читател, затова е важно добре да помисли какво точно иска да каже и как да го каже по най-добрия начин.
Когато започнах да пиша “Опашати непознати” преди 2 години, не си давах сметка за това. И слава Богу, защото тогава сигурно изобщо нямаше да се захвана с тази трудна задача. Единственото, за което си мислех тогава, бяха моите деца. Какво бих искала да им кажа, в какви хора бих искала да се превърнат. За мен книгата беше история, която мислено разказвах на тях. Исках да е сериозна, но не тягостна. Исках да е поучителна, но не по натрапчив начин. Исках да има “хепи енд”, но също толкова важен беше и пътят до него. Мечтаех си някой ден да я прочетем заедно.
Ако живеехме преди 100 години, вероятно щях да им разказвам историята малко по малко всяка вечер, сгушени на топло пред печката, с цялото време на света. Но живеем в 21в., когато темпото на живот е така забързано. За мен детските книжки помагат да си откраднем минутки спокойствие с децата, време, в което имаме цялото им внимание и те попиват всяка наша дума. Затова, пишейки моята опашата приказка, някак подсъзнателно си пожелавах такива тихи моменти на четене с децата.
Всяко едно от кучетата в книгата има проблем или житейска история, с която по един или друг начин съм се сблъсквала. Дори на момента да не съм го осъзнавала, тези преживявания са се запечатали трайно в ума ми. Безкрайната и всеотдайна любов на четириногите създания към нас, хората. Тъгата и чувството за безпомощност, когато видиш страдащо куче на улицата. Разочарованието, когато искаш да споделиш емоциите си, но си твърде гневен, за да намериш правилния начин. Всички тези мисли са преплетени по един или друг начин в образите и съдбите на опашатите непознати. Пишех по малко всяка вечер, през вечер, понякога през седмица. Вдъхновението не е нещо, което можеш да насилиш - често се налага и да го почакаш. Лека полека, ред по ред, текстът започна да се оформя. Връщах се, коригирах десетки пъти, препочитах. А историята бавничко растеше и растеше.
Тогава не съм и предполагала, че книгата ще излезе на хартиен носител. Това за мен бе немислимо начинание. Но когато историята придоби по-завършен вид, мисълта за издаване ме навестяваше все по-често. Създаването на реална книга е много времеемък и труден процес, но всеки един човек, който се включи в работата по нея, бе още една причина да доведа нещата до край.
Издадох книгата най-вече заради децата. Моите, вашите, нашите. Те бяха моето “защо”. Пожелах си (от тяхно име) да имат детски книжки, четящи родители, да имат с кого да си говорят - за кучета, за страхове, за бушуващи емоции. Дано с “Опашати непознати” да съм дала на семействата още един повод за това. А когато четем с най-малките, и ние възрастните неизменно се замисляме за някои неща. За някои уроци никога не е късно.

"Опашати непознати" е книга за любовта към кучетата, емпатията и споделянето на емоциите. Ако желаете да научите повече за нея или самите вие да прочетете книгата, посетете сайта на моето издателство “Меченосец” ето тук: линк.